“Улицата на пеперудите”

“Сякаш били изминали стотици години, а жената продължавала да стои на брега, на м я с т о т о и се вслушвала в песента на морето – вътрешностите му се преобръщали и от дълбините му излизал мощен стон. Песен-стон, монотонна, хипнотична, внушаваща мисълта за вечност, в която можеш да нагазиш, стига само да поискаш. Вълните се разбивали в скалите, навсякъде хвърчали бели пръски и още във въздуха се превръщали в кристали сол. Жената ги усещала как посипват косите и раменете й като скрежни искри и вледеняват вкуса на времето върху нацепените й устни.”

“Рибарят посегнал, ръката му полегнала във въздуха над лявото рамо на жената – струвало му се съвсем естествено да я докосне, близостта й му била позната до болка, прииждала от други времена и пространства, и в същото време го тревожела по начин, който го изпълвал с убийствена тъга. Жената продължавала да мълчи. Допуснала за миг мисъл, която я изумила със своята правдоподобност: намираме се и се срещаме за мигове, а сме разделени от вечности. Навярно щастието, което търсим, е онази лунна пътека в морето, толкова светла и измамна и на нас нищо друго не ни остава, освен да седим рамо до рамо и да я съзерцаваме от разстояние.”

Самотна съм, каза тя. Понякога ми идва за завия срещу луната. Без тебе не е същото. Не си самотна, каза той. Аз винаги съм наблизо. Някъде в нощта. В разсъмването. В заминаването. В завръщането... На този бряг... На онази звезда... Отсам... Отвъд... Наблизо съм.

“Понякога Мариона просто посяда край ослепителен фонтан под синьото небе и замижава от блаженството на мига, от усещането за лято, по-точно от усещането за вечност вътре в лятото… Всичко това продължава, докато сантименталната й нагласа не отстъпи на онова зверско, съвсем неженско втурване в работата пред статива. Груби мазки, устремни, почти гневни движения на ръката с четката, кръвнишко присвиване на очите, яростни избухвания, дивашки истерии, ако някой я прекъсне дори с въздишка… В същото време твърди, че е безподобно щастлива. Гневна съм си, признава понякога, защото не мога да хвана мига за опашката! Но това не пречи на блаженството, а го засилва! Някакъв творчески мазохизъм съзирам в състоянията си, обаче, това е положението!”

Из “Улицата на пеперудите”