“Вътрешната стая”

за трети път разгръщам с благоговение страниците на Керана Ангелова и този път също като предните се оставям да ме обгърне нейната магична омая… не мога да опиша по друг начин написаното, освен като “да разкажеш сън”… защото, като потъна в тези редове, изпадам в едно неуловимо състояние на безвремие и безтегловност, в която няма ни сега, ни преди, само историята те зове и те отвежда навътре, навън, завихря се и те кара да забравиш кой си. или пък да се откриеш…

Алчна съм за живот, а това е вредно като всяка лакомия.

“Единствено, когато гледам златистия ръб на зората, чувствам, че съм вечна. Всичките ми страхове изчезват като нощните сенки на дърветата. Въпросите нямат нужда от отговор и отговорите нямат нужда от въпроси. Под ребрата ми се надига ликуване. По ноктите ми лепне прах от слънцето и блести. Сред зелената шума на ябълковото дърво, под което стоя, греят ябълки. Жълт слънчоглед саморасляк още спи с наведена глава в счупеното гърне, но блесне ли зората, ще извие тънък врат и ще вдигне лице към светлината. Единственото, което си мисля, когато зората най-сетне царствено запълзява по билата на планината е.
че за този живот съм готова живота си да дам.”

“Тя, светлината, изглежда си намира човеци, които най-добре да я отразяват и ги пълни догоре, до върха на косите, до дъното на очите… Защото, ако няма такива човеци, другите как ще разберат, че и хората са от светлина…”

“И само понякога проглеждам, виждам стократно по-силно. Само за миг е. Полуслепотата ми се отдръпва: небето е тъмносиньо до черно, звезди заблестяват, страховито уголемени и ярки, а помежду тях, като вее ръкави и лети полегато, търси небесен път една жена. Роклята й е пурпурно-червена и тревожно пулсира. Зная, жената търси зората, златистия ръб на зората очаква да види. След нея полите на роклята й замитат небето и така прилича на самотна комета. Подир това внезапно изчезва. Звездите отново се замъгляват и клепачите ми уморено покриват угасналите гледци.”