Щастие

В редките случаи, когато се сещам, че ставам на 40, мигновената ми реакция е, да бе да, това не е възможно, защото всъщност в някои дни съм на 5, в други – на 15 или в най-добрия случай, на 25… :о)
Като отмахнем бръчиците от радост и тъга (Славчо :о)), за мен да си някъде около половината изминат живот, си има своите преимущества. Както е казал един мъдър човек, животът става по-хубав, когато мъничко си поживял… Амии, вярно си е. След всичко преживяно и осъзнато (или не чак дотам) е интересно как нагласата ми се променя напоследък. Искам нещата да са простички. Опитвам се да ги правя такива. Отстранявам всичко, което към момента смятам за необогатяващо и излишно. Буквално и преносно. Хора, информация, вещи. Например ако някой надникне в гардероба ми, сигурно ще се ужаси – след като (по)дарих една огромна купчина дрехи, сега има – няма пет неща, от които 3 са бели тениски. Дам, стремя се нещата да са прости. Смислени. Не че е лесно. Но отдавна не съм била толкова балансирана. И някак цяла. Няколко поредни лета бяха изпитание за устойчивостта и търпението ми. Това е първото лято (което се зарекох, че ще бъде различно) и наистина се чувствам прекрасно. Наслаждавам се на дните, работя усилено по материал за изложба, но без rush и усилие, почивам, разхождам се с удоволствие из празните софийски улици (всъщност София ми харесва единствено в това време от годината), съзерцавам с почти дзен умиление всеки нов цвят на сакъзчето на балкона и се дивя на цяло сандъче с четирилистни детелини. Всъщност съм щастлива. И колкото повече опростявам нещата, толкова по-щастлива се чувствам. И по-фокусирана. И по-целеустремена. И по-уверена.
Повечето хора май смятат, че на тази възраст животът едва ли не свършва. За мен той всъщност тепърва истински започва.