купичка златен ориз

дали е възможно без да се усетя, да изпадам в тотална безпоетичност, обезцветила магията, есенцията на дните, същността на вълшебството..
тези дни добре познатата шизофрения, вече е избуяла в разтроение – работа, рисуване и ремонт, и всичко около мен се е свело до малки досадни задачки, които запълват ежедневието и преливат от купата с цветовете до припадък. по средата на поредния безумен ден получавам въпроса: какво би си купила от магазин за неща, които никога не си виждала другаде? първо естествено (и до болка прагматично) казвам време. и удрям точката. после изведнъж иззад ъгъла на някоя полузабравена мозъчна вълшебност, изплува друг отговор: искам купичка златен ориз и всяко звънце да е фантазия…
къде ми е магията, къде са ми петте четвъртини на портокала и къпиновото вино? някъде под торбите с гипса и безумните срокове за затваряне на поредния брой. нищо чудно, че съм в творчески запек. цикличността води до зацикляне. (добре, че поне не ни чака изцикляне на паркет). цялата ми енергия отива в опити да създам нещо смислено, красиво и качествено. въртенето в кръг ми отнема погледа отстрани. пиша стихове, наум, докато качвам петте етажа до входната врата, после ги забърсвам с мокрия парцал, добре напоен в м-р Пропър и започвам да ги пиша отново нощем, когато заспивам, а те биват безмилостно пометени от съня, незаписани, пръснати из вселенския прах.
днес съм откровено уморена. а няма от какво. искам да седна някъде в парка и да зяпам тъпо все още зелените дървета, без да мисля за думи. вместо това седя пред монитора, нахлупила огромни смешни слушалки, които ме правят да изглеждам като ангел – космонавт, и слушам yanni, надявайки се да напиша поредния смислен текст. имам дни, като този, когато се чудя за какво пиша, какво искам да кажа, на кого искам да го кажа и защо. хората масово са изтрещели, вчера главният редактор на друго ит списание много точно определи ситуацията като “опростачване” (как обичам забитите като пирончета думички, когато на мен са ми кът) и не знам дали има смисъл да им говориш на хората, сигурно има, защото никога не е чак толкова отчайващо, но… защо ли ми идва да си мълча…Richard Claydermann рони сълзи в огромните ми слушалки, а аз чета за най-могъщите жени на планетата и се опитвам да си представя какво ли е да си една от тях. честно казано хич и не искам да знам каква цена плащат, за да са там, където са. въпрос на избор. има нещо мъжкаранско в това да командваш цяла нация примерно.. и високомерно.. наскоро четох че Маргарет Тачер страдала от деменция.. какво да коментирам? откъде тръгна и докъде ми стигна мисълта? май през уикенда трябва да потърся спасение в апликация с ръчна хартия (оранжеви и тъмно кафяви райета) и в картини, на които няма лица. умората ражда странни бетонни балончета в главата ми. хаотични. непрозрачни. индигови.
дано само отлетят или се продънят по-скоро.

3 thoughts on “купичка златен ориз

  1. Хаха, и аз съм към края на ремонт за нанасяне в ново жилище и ми е познато. Когато се опитваш да си свръхдисциплиниран човек, за да завършиш всичко по най-ефективния начин – бързо, красиво, икономично и сред хилядите детайли и планове усещаш, че душата ти се е вкаменила някак и не живее за момента, а за някакво бъдеще. Временно разбира се! Явно дори и силните и позитивни хора имат тези спадове в отношението към света – хубавото е че винаги са временни!!! Успех!

  2. благодаря :о) временно е, да, и слава богу! вкаменяване е хубава дума, добре описва нещата, както и вцепеняване.. изгубване сред подробностите на деня..
    домът е важен, почти като уютна крепост от безумието на външния свят.. усилията си струват, просто понякога процесът натежава.. :о)

  3. Здравей!
    От два дни твоето пространство е откритие за мен и да си призная с кеф се потапям в него.
    Когато ти се появят мисли от рода на “нужно ли е всичкото това говорене”,и “чува ли се гласът ми в тази пустиня от чалга и простотия”,(било то професионално или лично)аз бих ти предложила да погледнеш на нещата от една по-различна гледна точка.
    ЗА мен това място е като големият кораб на хоризонта за Робинзон.Да.Не е изхвърляне.
    ЗА човек като мен изолиран от светския ,творческия и…не знам още кой живот,това е балсам за душата.
    Дано не е прозвучало твърде гръмко ,но е факт.
    Благодаря за споделеното творчество,за споделеното изживяване от гледането на хубав филм и въобще от удоволствието да съпреживея с теб,тези малки и нетолкова удоволствия!

    Сърдечни поздрави,

    Нина

Comments are closed.