закъде, наистина

песента на щурците надпява нощната тишина и неумолимо нашепва за лятно блаженство. колко щастлива се чувствам тук. някак притихнала и все пак ритмична, заслушана в звуците на природата, които все по-често ми се струват не естествени, а екзотични. тишината е омайно-опияняваща. като наркотик, към който се връщаш отново и отново и търсиш отчаяно сред прибързаните тонове на дните. само вятърът понякога запява тихичко в клоните на развълнуваните дървета и разказва приказки с вкус на далечни земи. за кой ли път тук, чувам себе си и разбирам с цялото си същество, че тайната е в търпението и грацията, а не в неистовото желание да имам всичко сега, веднага, в този момент. изчакването, пътят, по който достигаш до същността, е като ароматът, което се разнася от кухнята, докато в нея се приготвя съвършеното благоуханно ястие. тук, за кой ли път, забавям мисли и движение и отмерващото тик-такане на стрелките изгубва значение. смисъл има само яркият сърп на луната, наполовина скрита като златна кама зад хълма, всяко сухо листо, отронено от ореха, всяка тревичка, паяжината, нацепените дърва, които търпеливо чакат отново да ни превземе аромата на есен.
закъде бързам?
закъде, наистина.