“Sylvia”


понякога се чудя защо продължавам да се ровя из дебрите на тъмната творческа душа и да гледам такива филми – депресивни, тежки, откровено драматични. може би защото непрестанно търся потвърждение на собственото ми твърдение, че творците подсъзнателно привличат драмата в живота си, за да извличат муза от нея по един дивашки саморазрушителен начин – в лапите на зверски силни преживявания.. може би. а може би защото знам, че в тези филми, които грижливо отбягваме, защото собственото ми ежедневие е достатъчно некрасиво, актьорите правят върхови роли.. гуинет полтроу прави най-добрата си роля досега – мрачна, твърде сериозна и трудно смилаема, точната дума за героинята й е self-distructive. кой знае защо със самоубийствената си склонност и чувството на обреченост ми напомни Вирджиния Улф в Часовете.. Даниъл Крейг (преди да стане Джеймс Бонд) партнира достойно, на моменти дори е доминиращ със силно-мъжкарското си излъчване, неотразим в кадрите на бясно като скорост рецитиране.
съчетано с музиката на Gabriel Yared. просто не намерих уважителна причина да пренебрегна Sylvia.

Понякога имам чувството, че не съм от плът. Че съм празна. Няма нищо зад очите ми. Аз съм негатив. Сякаш никога не съм мислила нищо. Никога не съм писала нищо. Не съм чувствала нищо. Искам само тъмнина. Тъмнина и тишина.

5 thoughts on ““Sylvia”

  1. Eдин скорошен разговор с Деси и твоите “депресивни, тежки, откровено драматични” състояния за търсене на муза ме кара да извикам – стига! Защо веднъж не допуснете, че всичко може да излезе отвътре навън с лекотата, с която се е появило там; просто като изпуснат балон; с усмивка и желание за полет. Мисля си, че тогава всички ще го видят….кой не вдига усмихнат поглед към летящ балон, хвърчило, мечта….Напоследък все по-често си задавам въпроса защо всеки, който иска да му се обърне внимание започва да експлоатира драмата…Забавлявайте се бе, хора и не се изненадвайте, че другите го забелязват и започват да се забавляват с вас….още повече, че сте професионалисти. Гледай “Пей с мен” от снощи и ще разбереш какво имам предвид. Сигурно ще се разплачеш, но аз все пак бих искала да се поусмихнеш – можеш го, разреши си го най-сетне докрай! Обичам те!

  2. ами аз искрено се забавлявам – най-вече когато успея да те провокирам за повече от един ред! :о))

    и за да продължа с провокациите – замисляла ли си се ти самата, кога пишеш? кога вадиш тефтера и го пълниш с емоции? сигурна съм, че е (предимно) в моменти на дива радост или когато ти се реве по купища причини.. ей за това иде реч – че крайните емоции те push-ват (сори за глагола, но е точен) да твориш… не че искам да е така нон стоп.. но го разбирам като състояние.

    иначе, и аз те обичам (вещица първи ранг)!!

  3. не знам за другите изкуства, но съм убеден, че болката, драмата и страданието “пишат” невероятна поезия.
    благодаря за анонса, Ally – ще го гледам непременно!

  4. Гледах го…и поттвърждавам горният си изблик. И защото писах докато гледах… повече от един ред..ето ти го:
    “До 9-годишната си възраст бях много щастлива, защото винаги бях едно цяло…после почина баща ми”…и…..поисках да се скрия…..поисках да умра…..влюбих се…. и тогава поисках да разделя щастието от нещастието; усмивката от сълзите; нестихващата емоция от болката; него от…света! А как да го отделя от себе си? Това цяло е ненарушимо! Защото е просто любов?…
    “Падах дълго. Луната нищо не видя!
    А отговорът на дърветата
    е тъмнина…
    …тъмнина и тишина….” Снегът отразява синьото на уличната лампа, а моята душа е без сянка и без цвят…ако нещо можеше да я отрази, какъв ли цвят ще е?…
    “Какъв вкус има кожата ми? Солен ли?
    Не! Човешки…” /Из “Кожа и небе”/

    “Ние не сме двама души, ние сме две половинки на едно цяло..”…., което е нашият доброволен затвор…хубаво ли ни е? Май не..не знам…Къде минава границата между омърсеното тяло и омърсената душа? А между доверието и предателството? От какво имаме нужда всъщност? От цялото си АЗ – без “мое” и “ние”!!! Првокира ме, а аз харесвам провокациите и състоянието си на провокираност…

  5. всяко твое завръщане
    мъничък празник е.
    две половини не сме.
    а едно цяло.

    това пък провокира ти, с твоите “повече от един ред”!
    верно си вещица :о)))

Comments are closed.