понеделнишково

понеделник сутрин е. от Last.fm се разливат нежните звуци на Suzanne Ciani. в безуспешен опит да се събудя, пия вече поизстиналото нес кафе (както винаги на гладно) и се настройвам за работа. напоследък пиша все по-малко тук. странна тенденция, но май се случва повече да чета, и то изненадващо – не книги, а блогове. купища думички, избликнали от най-различни съзнания. което явно въздейства зле на собствените ми думоизлияния. просто решавам, че е по-добра идея да си ги спестя, да си помълча за разнообразие. вчера пропаднах в един блог, който много ме впечатли, просто поглъщах жадно и се усмихвах, и още по-странно за мен, дори нямах желание да разбера коя е дамата в реалния живот – достатъчно беше, че е написала всичко това. сякаш вече разделянето на двата свята е нещо естествено. и без това в реалния живот повечето хора не са толкова цветни, ежедневието и дистанциите не го позволяват, или отнема време докато достигнеш чистите цветове, докато прегазиш нюансите и черно-бялото. знам го по себе си. безкрайно щедро раздавам цветове тук, на сайта ми, в нещата, които правя.. но в този период съм леко (всъщност стряскащо) летаргична, успокоена, резките контрасти са притъпени и по мое виждане съм всичко друго, но не и cool. отнесена е по-точно определение, ако изобщо се нуждая от такова. гледам много кино, повечето филми минават покрай мен, разтворени в пространството, без да оставят следа. We own the night ме натовари, но не твърде, хареса ми, дори не мога да кажа защо. силен каст, добра игра, драматична история, на пръв поглед тривиално, но.. явно въздействащо за мен, точно в този момент. другият филм от този уикенд – Then She found Me. натъжи ме, хвърли ме в едно нетърсено настроение, твърде реалистичен, странно болезнено да гледаш объркания живот на позастаряващата и уязвима Хелън Хънт, а Бет Мидлър – гладка като бухтичка, прясно извадена от кабинета по разкрасяване. прекъсват ме, но така е в общите стаи, увеличавам звука на макс, Celtic Spirit изпълват слушалките със средновековни звуци. втори опит за концентрация на мислите – също толкова жалък. а имам да изкопча от себе си 3 материала.. рядко ми се случва, но в събота изоставих книгата, която четях, защото се оказа твърде депресивна. явно след Часовете Майкъл Кънингам се е отдал да странни сюжети, защото Дни образци определено идва вповече като някакъв неуловим залък, засядащ в гърлото. и тъй като цялата купчинка, чакаща внимание, е безнадеждно сериозна, без никакво колебание посегнах към.. Мечо Пух. още първите минути се смеех с глас и желаният освежителен ефект беше постигнат. на моменти се удивлявам как правя всичко възможно само и само да не допусна драма в главата си. сега затискам нетърпението да се пренесем в новото жилище с ежедневни задачки, сред които и подготовката на поредната изложба. може би ако редуцирам и тази динамика, просто ще спра да пиша. и ще мога с чиста съвест да се командировам в Тибет.