декемврийски миражи

дни като този минават в някаква мъгла, сън, в безсъзнание. снишила съм се колкото е възможно, в опит да прекося часовете с минимално съпротивление. мозъкът ми отказва да реагира адекватно от известно време насам и подозирам, че днес достигам кулминацията на дезориентираност. умората е като тежки ботуши в кал до колене – нечовешки усилия за най-елементарните движения. лепкава. без шанс да я отърсиш. обезсилена съм. обезусмихната. стъпка. дишай. стъпка. издишай. оборотите са чудовищни. креативността – избутана някъде в прашасал (за жалост не от пастелен пигмент) ъгъл. интересните неща са в save-for-later графата. по-късно. кога ли? всред цялата дивотия на дисциплината прескачане на препятствия със стрелки, забравям нещо много важно: че животът е хубав. или не, по-скоро става невъможно да се порадвам на всичко, с което съм благословена. седя в някаква второкласна пицария (поредната говорилня сред която е трудно да чуеш собствените си мисли), и съм отворила тефтера, в който пиша (от много месеци насам на ръка), краката ми треперят от преумора, ръцете – от минусовите градуси навън, а междувременно се опитвам да употребя един смислен обяд, който да не ми отиде зад гърба… супата, която поръчвам, се оказва с отровно зелен цвят, а на мен първата ми мисъл е, как скоро си купих такова залено на пастел! колко съм изкривена :о)) после поглеждам написаното дотук и с ужас установявам, че съм думо-рукнала, както отдавна не съм го правила. може би, защото откакто пиша за списaнието, мислите ми са основно насочени към статиите, а от друга, по-лесно е да се разказваш с картинки, когато едва дишаш от стрес. и все пак си мисля, че пред перспективата да имаме собствен дом, усилията си струват. сега единственото ми желание е да додрапаме до Iselsberg, да се заринем в пряспа сняг, след което да забия поглед в камината, с чаша мартини в ръка и една седмица да не видя никакви хора, да не се налага да си разменя дори една дума с тях. и така, докато съзнанието ми се изчисти и заприлича на черно-бяла фотография.