безгрижни отнесени дни

пиша тези редове пред палатката, с лаптопа в скута и едно ширнало се необятно сребърно море пред погледа. тази година отпускът е необичаен, пъстър и надиплен като воланите на шарена пола и точно затова – сладък. позиционирани сме на плажа на къмпинг смокиня, на 5 метра от вълните, но успяваме да проходим почти цялото крайбрежие – резово, варна, бургас, созопол – и усещанията са пропити с дъх на водорасли, изпепеляваща жега, вкус на лаврак и миди, всепроникващ пясък и пълна луна, сякаш току-що изкъпана от вълните. рожденият ми ден е най-хубавият от много лета насам – сред жаравата на пясъка цвърчат ребърца и наденички, на импровизирания бар се лее водка с вкус на зелена ябълка, около него горят свещи, подаръците са не по-малко импровизирани – колие и гривна от мидички в кутийка от кокосов орех, и букет от местни треви с охлювчета по тях, поднесени на фона на игривите звуци на Фанфари Чукария. неописуемо е. денс в пясъка под погледа на луната, обвита от паяжинна мрежа от облаци. всъщност най-сериозният ми подарък е новата ни голяма палатка (с две спални и предверие :о) в която спим като къпани (в морето), ходим прави и имаме огледало ;о). в созопол преброждаме всички галерийки, откриваме разни интересни автори, купуваме си бижута, които тази година явно са модни, защото са навсякъде, пазаруваме си красива пашмина за нетрадиционно потребление и керамична поставка за свещи с крачета. установяваме, че бургас става все по-приятен град и къде на майтап, къде сериозно обсъждаме трайно преселване. след два дни в резово си давам сметка, че мога да се пренеса тук за цял сезон, заедно със статива, картоните и пастелите, толкова спокойно и диво-красиво е мястото. тук бих творила с месеци, забравила за света. варна е все така привлекателна, пристигаме в най-горещия (както по-късно разбрахме от 120 години насам) ден и веднага употребяваме салата от морски дарове в едно прекрасно заведение в морската градина, където снимам Мирелка, успяла да напъха три пръста в устата и един в носа (периоди славни, периоди :о)).
след десетина морски дни решаваме да се отправим към вътрешността и отново яхваме беемвейската метла. дестинация – копривщица. по пътя снимам през стъклото най-дебело-подпухналите възможни облаци, които менят форми точно през 2 минути, моделирани от бурния по залез вятър. завоите преди градчето си струват определено – въздухът тук е бистър, свеж и прохладен и няма нищо общо с влажния жегав такъв от крайбрежието. мекички с пудра захар и сладко от ягоди, след това разходка из местните галерии. в първата сме приятно изненадани от изложба на Димитър Войнов – син, чиито изящни женски тела и начинът им на представяне винаги съм харесвала. леко дистанцираща, ефирна сива гама, тук-там релефности по фона и нетрадиционно обрамчване. приятна изненада е и самата малка, но семпло-елегантна галерийка, с тъмни стени и светъл под, с червени акценти тук и там, чиято обстановка предава част от собствените ми идеи за такова място. за кой ли път се забавлявам с въпроса на галеристката, зададен с компетентно-академичен тон, каква специалност имам (и пак този напиращ импулс да изплюя, ами застраховане), но признавам, че престоят в галерийката е приятен, от онези докосвания до нещо красиво, които правят деня смислен. след това се отправяме към другата галерия, която се помещава в местното основно училище. там един художник с дух на истински българин се опитва хем да твори, хем да сбира късчета история и да бъде гид на хората, които потропват на вратата. и въпреки че наистина малко картини на Йордан Шентов успяват да ни грабнат, разказите му ни оставят с усмивка и с пожеланието такива места да продължава да ги има. до края на престoя ни успяваме да опитаме боб чорбата на всички механи, да заформим поредния филмов маратон (rumor has it, from dusk till down, the restless) и да бутилираме известно количество сън за безмилостната софия. в последния ден от отпуска минаваме през клисура, където прекарваме час в местния исторически музей – просто няма къде другаде. дали със съжаление или с примирение, отбелязваме, че на тези места времето е спряло някъде преди 20-30, че и повече години и отпрашваме. безгрижните дни бързо биват отнесени от студения проливен дъжд, с който ни посреща софия. след 2 часа тук само тенът и тоновете мидички, откраднати за кой ли път, напомнят, че сме били някъде там, на брега…