“Развратникът”

“Как могат да се дават вечни обещания в един преходен свят – възкликва философът Дидро, който е главният герой в пиесата на Ерик-Еманюел Шмит. Ако продължим в този дух, можем да попитаме какво въобще си струва да се прави, при положение че всичко е така нетрайно. Столетия наред човек се опитва да намери стабилна, непроменлива основа, върху която да гради живота си, постоянен център, в чиято орбита да установи неговия смисъл. Това усилие обаче често прераства в обикновен фанатизъм и нищо повече. Но спасение ли е фанатизмът? И ако не е, какво друго ни остава? Да се отдадем на униние и мъка? Не.

Можем да бъдем парадоксално смели и да прегърнем превратната съдба, да не осъждаме промените, да иронизираме успехите, да не се потискаме от провалите и да вярваме в истината на смеха и целувките. Спектакълът, който имах удоволствието да режисирам, ни окуражава в тази посока.”

това са думи на режисьора Стоян Радев от анотацията на постановката “Развратникът”.

всичко ми хареса в нея: и сценографията, и балансираната актьорска игра, и сериозната тема, умело поднесена с комични ситуации, музиката и дори тишината (така необходима, за пълната наслада от играта). отдавна не бях посещавала театър София, но се радвам, че се “завърнах” точно с “Развратникът”. а на Ерик – Еманюел Шмит вече определено съм му почитател.

снимков материал: Театър София

Камен Донев “За сватбите”

изпитвам огромно възхищение към енергията и страстта, които Камен Донев излива в спектаклите си. помня, че когато преди години гледах За народното творчество, после ме болеше челюстта от смях, толкова бисери се ръсеха ежесекундно в ефира. “За сватбите” ми се стори по-балансиран – хуморът отново е стихиен, а историите на моменти предизвикват неистов хилеж, но се редуват с повече песни и танци (и то какви!), допълващи разказа. реалното предложение за брак пък си беше истинска смелост – като се има предвид, че свидетели бяха има – няма 10 хил. човека… много ми хареса решението ансамбълът на Филип Кутев да не е в народни носии, а в ретро облекла – невероятна елегантност излъчваха тези грацилни девойки. изобщо – голямо браво за идеята и за труда и крайния резултат, който бе наслада за сетивата сред пълната до краен предел зала Армеец и грандиозно зареждане на батериите.

“Веселите уиндзорки”

ще започна отзад напред: малко бяха аплодисментите! на мен ми се искаше ръкопляскането и виковете браво на продължат, докато ме заболят ръцете!
отдавна не бях си причинявала театрална смехотерапия, но “Веселите уиндзорки” напълно оправда и заглавие и очаквания. пиесата е сравнително малко играно у нас Шекспирово произведение, чието действие се развива бурно и динамично в благопристойната английска атмосфера на лятната кралска резиденция Уиндзор. детайли няма смисъл да разказвам, само ще споделя, че си струва поне няколко пъти да се попие тази взривоопасна комична енергия. и макар че целия екип се справи много добре, за мен блестящо и нечовешко изпълнение направи Иван Бърнев, който буквално се обърна с хастара навън и избухна в най-зашеметяващия “телесен” монолог (не знам как по друг начин да опиша това, което се случваше на сцената), който съм гледала досега.
Адмирации и пак: като си представя какъв труд и усилия стоят зад една такава постановка, малко бяха аплодисментите!

Снимка: monitor.bg

“Покаяние”

той и тя. и една откъсната ябълка. като слепци вървят един към друг. откриват се, завихрят се, обичат. после поглеждат встрани и идва болката. раняват се до кръв. съблазняват се, ревнуват, борят се, танцуват с чувствата, оплитат се в условности.  историята се повтаря. много пъти. той и тя. с протегнати един към друг ръце. обичане. или покаяние?…

Вельо за сетен път прави красив театър. в него няма думи. има прекрасно съчетание на движения, символика и музика, докосващи право в сърцето. гениална модерна интерпретация на вечната тема за мъжа и жената.

acristacafe_theater_repentance_1

acristacafe_theater_repentance_3

acristacafe_theater_repentance_5

acristacafe_theater_repentance

acristacafe_theater_repentance_2

acristacafe_theater_repentance_4

 

Ноктюрно: от прахта до сиянието

и е лесно, и е трудно за смилане. зависи колко фино са ти настроени сетивата да улавят нестандартното. и доколко са склонни да позволят на провокацийката да се промъкне в мозъка, да проникне предизвикателно през филтъра на тривиалното. да попие смело през порите, така че нищо вече да не е както преди. спектакълът не е за всеки. а може би е. От прахта до сиянието. всъщност това е любовна история. по действителен случай. някои части от текста са написани за мен/нас – смях се със сълзи. музиката – слушаш със затворени очи. хората – таланти – нечовеци. импровизациите ме усмихнаха. краят ме разплака. идете и вижте.

P.S. Спектакълът „Ноктюрно: от прахта до сиянието“ на Сдружение „По действителен случай“ беше награден с Икар 2011 за музика и оригинално музикално оформление в лицето на родния бийтбокс шампион Александър Деянов – Skiller и контрабасистката Мария Илчева.