Камен Донев “За сватбите”

изпитвам огромно възхищение към енергията и страстта, които Камен Донев излива в спектаклите си. помня, че когато преди години гледах За народното творчество, после ме болеше челюстта от смях, толкова бисери се ръсеха ежесекундно в ефира. “За сватбите” ми се стори по-балансиран – хуморът отново е стихиен, а историите на моменти предизвикват неистов хилеж, но се редуват с повече песни и танци (и то какви!), допълващи разказа. реалното предложение за брак пък си беше истинска смелост – като се има предвид, че свидетели бяха има – няма 10 хил. човека… много ми хареса решението ансамбълът на Филип Кутев да не е в народни носии, а в ретро облекла – невероятна елегантност излъчваха тези грацилни девойки. изобщо – голямо браво за идеята и за труда и крайния резултат, който бе наслада за сетивата сред пълната до краен предел зала Армеец и грандиозно зареждане на батериите.

“Веселите уиндзорки”

ще започна отзад напред: малко бяха аплодисментите! на мен ми се искаше ръкопляскането и виковете браво на продължат, докато ме заболят ръцете!
отдавна не бях си причинявала театрална смехотерапия, но “Веселите уиндзорки” напълно оправда и заглавие и очаквания. пиесата е сравнително малко играно у нас Шекспирово произведение, чието действие се развива бурно и динамично в благопристойната английска атмосфера на лятната кралска резиденция Уиндзор. детайли няма смисъл да разказвам, само ще споделя, че си струва поне няколко пъти да се попие тази взривоопасна комична енергия. и макар че целия екип се справи много добре, за мен блестящо и нечовешко изпълнение направи Иван Бърнев, който буквално се обърна с хастара навън и избухна в най-зашеметяващия “телесен” монолог (не знам как по друг начин да опиша това, което се случваше на сцената), който съм гледала досега.
Адмирации и пак: като си представя какъв труд и усилия стоят зад една такава постановка, малко бяха аплодисментите!

Снимка: monitor.bg

“Покаяние”

той и тя. и една откъсната ябълка. като слепци вървят един към друг. откриват се, завихрят се, обичат. после поглеждат встрани и идва болката. раняват се до кръв. съблазняват се, ревнуват, борят се, танцуват с чувствата, оплитат се в условности.  историята се повтаря. много пъти. той и тя. с протегнати един към друг ръце. обичане. или покаяние?…

Вельо за сетен път прави красив театър. в него няма думи. има прекрасно съчетание на движения, символика и музика, докосващи право в сърцето. гениална модерна интерпретация на вечната тема за мъжа и жената.

acristacafe_theater_repentance_1

acristacafe_theater_repentance_3

acristacafe_theater_repentance_5

acristacafe_theater_repentance

acristacafe_theater_repentance_2

acristacafe_theater_repentance_4

 

Ноктюрно: от прахта до сиянието

и е лесно, и е трудно за смилане. зависи колко фино са ти настроени сетивата да улавят нестандартното. и доколко са склонни да позволят на провокацийката да се промъкне в мозъка, да проникне предизвикателно през филтъра на тривиалното. да попие смело през порите, така че нищо вече да не е както преди. спектакълът не е за всеки. а може би е. От прахта до сиянието. всъщност това е любовна история. по действителен случай. някои части от текста са написани за мен/нас – смях се със сълзи. музиката – слушаш със затворени очи. хората – таланти – нечовеци. импровизациите ме усмихнаха. краят ме разплака. идете и вижте.

P.S. Спектакълът „Ноктюрно: от прахта до сиянието“ на Сдружение „По действителен случай“ беше награден с Икар 2011 за музика и оригинално музикално оформление в лицето на родния бийтбокс шампион Александър Деянов – Skiller и контрабасистката Мария Илчева.

“Пигмалион”

снимка Народен театър

струва си да живееш за тези мигове на удоволствие! това ми минава през ум по време на аплодисментите (крайно недостатъчни, по мое мнение, особено за блестящото изпълнение на Рени Врангова и Валентин Ганев) след края на Пигмалион*. силно препоръчвам.

*в творбата на Овидий “Метаморфози” Пигмалион е скулптор, който създава жена от слонова кост, влюбва се в нея и моли Венера да й вдъхне живот.