под натиск

тези дни си дадох сметка, че тази година за мен стават десет години (!) откакто (подобно на всички останали) се закачих за манията, наречена социални мрежи. десет години! колко много неща се промениха като поведение, създадоха се егати безумните навици… напоследък покрай темата за минимализма, която все повече припознавам като своя, се опитвам да гледам (на нюзфийда) малко по-отстрани, да не се поддавам на масовото зомбиране (каква беше вашата година във фейсбук, холи крап) и понеже от известно време насам усещам една трайно установена тенденция, искам малко да погравитирам около нея. а тя е, за усещането, че над главите ни има похлупак от задушен, сгъстен въздух, който ни пресира ежедневно, ежеминутно, непрекъснато. и някак неуловимо. усещането за Натиск.

  • натиск да си видим, активен, проактивен, известен
  • натиск да знаеш и можеш n на брой неща, защото си минал 40 примерно (обожавам статии със заглавия 5 неща, които всяка жена над 40 трябва да знае, 10 места, които задължително трябва да сте посетили преди 30 и 20 неща, които задължително трябва да имате в гардероба си)
  • натиск да си в крак с всички тенденции и да следваш поне 5 гурута в различни области
  • натиск да си информиран (защото как иначе ще взимаш “информирани” решения)
  • натиск веднага да отговаряш на съобщенията на страницата във ФБ, ASAP (защото трябва да поддържаш на всяка цена табелката Very responsive to messages, та да не изпаднеш от конкуренцията)
  • натиск да си в клишето (да се изучиш, да се ожениш/омъжиш, да имаш деца, да си намериш престижна работа, да растеш в кариерата, да гледаш внуци, да умреш)
  • натиск непрекъснато да искаш нещо, защото нещо-то ти липсва (дори вече да го имаш, трябва задължително да е по-нов модел или да е с вкус на трънки, екстракт от живи камъни и аромат на перли от марсово море)
  • натиск да си слаб, красив, секси
  • натиск да си зает, динамичен, куул
    и най-вече:
  • натиск да си успешен (каквото и наистина да значи това!)

… в своите лекции Брене Браун казва, че в живеем във времена, когато всичко трябва да е easy & fun, а обикновеният живот вече не се цени – задължително трябва да си публичен и твоят успех да е шумен, споделен и публично валидиран, за да си признат за “успешен”. каква лудост е това!

… чудя се дали всичко това е силното залитане в едната посока на махалото и какво ли следва в другия му край..

.. понякога изпитвам истинска носталгия по онези малко по-простички времена, когато задължително си звъняхме за рождените дни и четяхме книгите само на хартия. всъщност осъзнавам, че натискът може да съществува само, ако човек доброволно се поддаде на всички гореизброени простотии и измислени по блогове и редакциите на списания изисквания. колкото по-осъзнат си, толкова по-малко си податлив на това облъчване…

пожелавам си (ви) осъзната, бавна и смислена година.

минимализъм

колкото повече нараства консуматорската истерия и информационната какофония около мен, толкова повече се интересувам от минимализма като начин на живот. наскоро добавих видео канала на Matt D’Avella и започнах да се връщам към идеите за драстично разчистване и освобождаване от всичко (ама всичко) излишно. всъщност тази концепция ми е близка от години. аз съм от редовно изхвърлящите и преподреждащи OCD -та, защото иначе не бих могла да функционирам нормално.
фен съм на минимализма в архитектурата, интериора, модата и нещата в гардероба, устройствата и отношенията. изпитвам истински ужас от вещоманията, плюшкин-щината, старинните интериори със задушаващите мебели, манията по количества обувки, а магнитчетата по хладилниците ме хвърлят в откровен потрес. сигурно в предишен живот съм живяла в самурайска Япония или някъде в Скандинавието. за мен малкото неща означават чисто съзнание, въздух и фокусиране. и елегантност.

след като изгледах няколко от материалите на Мат и след 10 години живот на едно и също място, реших да обявя декември за месец на освобождаването и всяко ъгълче ще бъде преровено, премислено и прочистено. keep it simple.

p.s. в този ред на мисли започнах и голямото-онлайн-разчистване: нюз фийда ми във ФБ е сведен до минимум чрез скриване на всичко ненужно и unfollow на 80% от страниците, придобити мимоходом през годините; в Youtube unfollow на всичко, което така или иначе ще достигне до мен (тук има един тънък момент, че се абонирам за някой канал супер ентусиазирана и никога не успявам да изгледам архива, защото го оставям за “после” и… се абонирам за следващия канал и … това го наричам синдром на онлайн лакомията – още и още и още, просто защото … ни заливат с още (ако позволиш). минимализъм онлайн = по-пълноценен живот офлайн и доста по-свеж мозък. да, може и да пропусна нещо, голяма работа 😛

лято на село

близо десет години вече, откакто съм на свободна практика, но по ред причини това е първото цяло лято, което прекарвам извън града. на село. стягаме багажа, в който освен храна, има пет платна (да не остана ненаработена), два чифта гирички, саксии с цветя (за да ми е красиво тези два месеца), книги, умора за 5 години назад и надежда, че дните на село ще заличат целия стрес на тези неописуемо трудни последни години…

първите 20 дни изобщо не усещам, че си почивам. чистене, разместване, изхвърляне, горене, пак чистене и отърваване от още излишни вещи. около рождения ми ден е несвойствено студено, палим камината и пека любимите ми шведски коледни сладки. декемврийско ми е някак. хубавото да си на село е, че хич не ми пречи да е гадно времето – на дъжд се спи още по-хубаво.

едва след 30-я ден започвам да усещам как времето се забавя, гласчетата на вътрешните маймунки затихват и започвам истински да се наслаждавам на мястото. след време, сигурно Прочети повече лято на село

среща със себе си

като замигат батериите ми на червено и започна да генерирам само “безсмислени” мисли (и гремлините превземат нервозния ми мозък), пътуването става животоспасяващо и може би единственото решение, способно да ме извади буквално от коловоза.
да пътувам сама пък е особено удоволствие, защото е нещо като подарък към мен самата – тогава не говоря много, ясно чувам мислите си, подреждам се, заземявам се и политам едновременно, виждам нещата по-мащабно и отстрани, размечтавам се, не следя времето, глезя се и си доставям си радост съзнателно: в този случай например бе дълга разходка по брега, докато кецовете ми се пълнеха с пясък и взиране в хоризонта, докато морския бриз отвя всичката тиня на градския живот от мен, после чаша кафе и шоколадово суфле и часове, прекарани в прелистване на нови книги, за да отнеса със себе си една-единствена.

покрай това кратко пътуване, установих за сетен път, че хората масово се страхуват да останат насаме със себе си и ако някой да пътува сам (не по принуда, а по собствена воля) го намират за странно, удивително и в графата “аз никога не бих го направил”. като заминавах, шофьорът на таксито ме пита, закъде пътувате, казвам, за морето. сама?! да, усмихвам се, мъжът е в чужбина, а аз отивам бризът Прочети повече среща със себе си