разпилени

Ех, тази 2020

Равносметки, обобщения, прогнози, анализи – толкова много думи из общото пространство.. уморителна работа.. На мен годината така или иначе ми започна с промени и някак вървеше на периоди от по два месеца. И въпреки че за много хора думата, която символизира тази тъй противоречива 2020, беше Устояване, за мен лично думата беше и е Търпение. Търпение да се справиш с промените, търпение да преминеш през ограниченията, търпение да отложиш пътувания и планове, търпение да се фокусираш над нещо съзидателно в толкова хаотично и тревожно време, търпение към себе си, търпение към другите…

Януари – февруари

Най-големият ми урок тази година и едно от най-добрите ми решения от много време насам е наемането на отделно студио само за рисуването. Промяната, която не е видимо наложителна, но е осъзната и поискана от теб самия прави огромна разлика и въпреки че си е страховито (никакви външни фактори не те притискат да правиш това, ти единствен носиш отговорност за решението за промяна), носи толкова позитиви, че съм благодарна на себе си, че си слушам интуицията.

Така първите два месеца са постепенно нанасяне в новото пространство, създаване на нови навици, превръщане на старото място в клиентско ателие (галерия с готовите картини) и офис, слизане от хамстерското колело на последните 10-12 години, смяна на приоритета, удоволствие от процеса, и най-вече намиране на убежище за дълбок фокус и творческа работа. Всичко това буквално ме спасява в тази луда година. (И ми дава увереност, че мога да си поискам още такива себепровокирани промени.)

Март – април

Изолацията, която е толкова ужасна за повечето хора, е благодатна за мен – радвам се на спокойствие, на по-осъзната грижа за себе си, на готвене, тишина, дълбок фокус и на възможност да си чуеш мислите, както и съм доволна от отхвърлената тонове административна работа по сайта, която иначе все е измествана от нещо по-важно. Животът през този период е някак по-простичък, а интровертът в мен – щастлив и доволен.

Май-юни

И за баланс следва най-ужасният ми период – след два месеца изолация народът пощурява, изхвръква като тапа навън и за свръхчувствителните хора като мен настава адът: шлайфове и къртачни машини от поне три страни, клаксони, форсиращи ауспуси, обикалящи в кръг близките пресечки, аларми, котки, мяучещи цяла нощ, високо говорещи хора, които са сами на този свят, високо смеещи се хора, купони с чалга от 90-тте…

Да си призная в такива периоди ставам абсолютен мизантроп с опънати като струни нерви, и единственото, което искам, е да се скрия в някой бункер със скафандър и звукоизолиращи слушалки и да не виждам хора известно време… Ситуацията е мента, глог и валериан.

В този период, понеже си имам студио да се скрия поне за няколко часа на ден, избирам да работя точно над картината, която е заглавна на изложбата (кога ще я бъде тази изложба хич не знам вече, но трупам картините…) Тя събира в себе си всичко онова, което ми липсва в днешния живот – поезията, деликатността, поетичността, нежността, унеса, реенето, бавността, красотата, мелодичността, полутоновете, женствеността в най-чистата й форма…

Понякога не знам как го правя, как изваждам всички тези неща от себе си, за да ги сложа на платното, когато съм заобиколена от див битовизъм, тлееща агресия и мизерия на толкова много нива… Магия някаква.

Юли – август

Бягството на село донякъде спасява положението. Казвам донякъде, защото тук тази година дискомфортът е от друго естество. Обявили сме къщата за продаване и постоянно идват хора, на които я показваме и разказваме. А когато един имот е в семейството повече от 30 години, всички стъпки са тегави: да стигнеш до решението да я продаваш, да я поддържаш във вид и форма, да пускаш непознати хора в личното си пространство… Осъзнавам, че това си е уязвимост в класическа форма, но и смелост, и отстояване на решения, в името на по-голямата картина.

Тези два месеца поне са спасителни откъм наспиване, отпускане и бягство от градския живот.

Септември – октомври

Завръщането в града е слава богу положително – есента ми носи покой, несравним с нищо… Напоследък харесвам този сезон все повече: заради меката светлина, хладния въздух, усещането за притихването на света, за прибирането по хралупките, заради топлите одеала и тишината.. 

След месеци работа в студиото, най-после напипвам ритъм, който работи за мен, който ми позволява да имам достатъчно енергия за дните “на работа”, да си тръгвам “гладна” за още и да очаквам понеделниците с нетърпение. Минимизирането, опростяването на процесите определено помага. Дълбоко фокусиране, алилуя!

През този период “общуването” с великите умове чрез подкастовете, които следя, запълва до голяма степен необходимостта от многопосочно, но повърхностно общуване “на живо”. Малко, но качествени контакти и завръщане към базовите радости – нова песен, златните лъчи на слънцето в късната есен, разходките пеша, поредиците на BBC, димящите мъфини от фурната. Това е напълно достатъчно.

Ноември – декември

Струва ми се, че светът прави всичко възможно да остане в центрофугата, да си докаже, че може да продължи на безумни обороти, да се адаптира, да се възползва… Хиперактивност отвсякъде. Вместо да осъзнае, че има просто нужда от една сериозна по-чи-вка…

Напоследък не правя планове за деня: просто ставам, преценявам имам ли енергия и ако да, отивам в студиото, ако не – почивам или правя нещо, съчетано с почивка. Времената на издевателстване за мен са минало.

Към края на месеца вече и на мен ми е странно. Едно такова ступорно, не мога да се отпусна, въпреки че има дни, в които забравям изобщо външната ситуация. Усилието да се правя, че “няма нищо”, за да мога да творя, са безкрайно уморителни. Продължавам да функционирам на ежедневна база като някакъв робот, може би това усещане идва от ограниченията, от липсата на разнообразие.

Още по-странно е с творческия процес – вкопчила съм се в него като удавник за сламка и това започва да натежава… Все по-трудно ми е да извлача самодисциплината от себе си, а търпението… Какво споменах за търпението в началото… Толкова търпение ми е нужно за какво ли не… Всъщност невъзможността да се отпуснеш ограбва радостта от дребните моменти на щастие… 

И въпреки всичко, съм благодарна! Завършвам годината здрава, семейството и близките ми са здрави, творя и се радвам на добра реализация. И си мечтая. Ама си мечтая! Това не може никой да ти го ограби. Мечтая си за свобода, за още промени (хубави, съзидателни), за усещане за полет, за реене из висините, за подем, за ентусиазъм, за чиста, неприкосновена радост! И както казва една клиентка като я питам неколкократно как е тази година: Ами продължаваме напред! 🙂