кино

“Being Julia”

Гледала съм почти всички роли на Анет Бенинг. Завладяващото изпълнение в Being Julia обаче надмина всякакви очаквания. Да бъдеш харизматична, силна, своенравна и талантлива актриса и с на моменти арогантното амплоа на неотразима жена да въртиш света на малкия си пръст, си има своята цена и Джулия си я плаща цялата, та и отгоре. Въпреки това, присъствието й е плашещо силно и не е за хора със слаби нерви и меки сърца. Всъщност, идеята за филма идва от новелата “Театър” на Съмърсет Моъм и никак не ми се ще да си я представя дори за миг без Анет Бенинг, която й придава толкова величествено – тръпчив вкус.
Не мога да се сетя за подобна силна женска роля, с изумително сливане на героиня и актриса, освен може би великолепната игра на Фани Ардан в Calas Forever, само че тук трагизмът е слава богу заменен с приятна доза английски хумор, каращ и най-черните и отчайващи дразнители като the bloody getting old например, да изглеждат като част от чудото на живота. Да бъдеш себе си означава понякога да си жестока, очарователно подла и чудовищна, но това е подправката, която те прави изключителна, уникална и триумфираща. Защо пък не?!

Иначе филмовият уикенд премина под аромата на скършените цветя на Бил Мъри, прахта на Артуро Бандини, феите на Питър Пан и депресията на Сам Шепърд. Понякога си мисля, че Бил Мъри малко е закъснял с таланта си – който най-вероятно би се развихрил най-добре в неми филми. След като доста успешно се изгуби в превода, в Broken Flowers е самотен Дон Жуан, който се връща към някои от бившите си завоевания, за да търси сина си. Мудно действие, но пък е удоволствие да го гледаш как играе с очи, на фона на тотално беразличната му физиономия.

Ask the dust се оказва поредният филм по роман, за който (дори без да съм чела книгата) мога да кажа че е по-слаб от романа. През първата част упорито се ядосвам за разпиления талант (в лицето на моята любимка и символ на женственост – Салма Хайек, и в това на Колин Фарел, който едва понасям, особено след опита за Александър Македонски). Та, единствено цветовете ме грабват, които са упорита сепия, с оглед на обстановката, а и едва втората част на филма успява да привлече вниманието ми, тъй  като най-после се усеща нещо като смисъл.

Когато излезе последната версия на Питър Пан, четох доста материали и спорни гледни точки, но така и не успях да го гледам. Има филми, които просто ми се изплъзват между пръстите (или очите :о) и колкото и да се старая, не успявам да изгледам всичко което искам. Та, едва три години по-късно – ей ме на – в събота вечер, след като съм сготвила пълнените тиквички с кайма и си ги ям сама, а за десерт – розова цигара (тук никой няма да ми повярва, ама факт…), сядам да гледам Зън и дружината на момчето, което не иска да порасне. Че то има ли изобщо такова понятие като порастнали момчета? Както и да е, визията е очарователна, особено фактът, че Уенди и Питър са на ръба на съзряването и появата на чувства и осъзнаването им е основната част от завръзко-развръзката. Танцът на феите в дънера на едно дърво е най-красивото от целия филм според мен, а от репликите разбира се, най-запомняща се е: всеки път, когато някой каже, че феи не съществуват, една от тях умира някъде.
Последният филм от маратона на този безделнически уикенд, се оказва Off The Map с една друга моя любимка – Джоан Алън, която нямам идея какво прави в такава лента, но пък явно се е насладила на партньорството си със Сам Елиът (аз поне така бих направила…) Та филмът е все едно да вземеш карта и да започнеш да зумваш, докато погледът ти попадне на едно забравено от бога място и те посрещне разказът на едно момиченце за едно депресирано лято. Леко странно, леко откачено, но не прекалено, така че да не посегнеш към 8 миля (поредният неизгледан навреме) или пък mirrormask, който също е на опашката…и така – цели два дни…
За десерт – афродизиаците на Исабел Алиенде, за които обаче ще разказвам друг път ;о)